Me & Pelevin (pt.1)

"[...]

- Че човек донякъде прилича на нашия влак. Той също е обречен да тегли след себе си цяла композиция тъмни, страшни, незнайно от кого наследени вагони от миналото. И да нарича безсмисления грохот на случайната върволица от надежди, мнения и страхове "свой живот". Но подобна съдба няма как да бъде избегната.

- Защо пък? - каза Чапаев. - Има начин.

- Вие знаете ли го?

- Разбира се.

- Бихте ли ми го казали?

- С удоволствие - щракна с пръсти Чапаев.

Башкирецът изглежда само бе чакал този сигнал. Остави фенера на пода, чевръсто се промуши под парапета, наведе се над незримата в мрака връзка между вагоните и бързо заработи с ръце. Нещо тихо тракна и той също тъй чевръсто се върна на малката платформа.

Тъмната стена на вагона срещу нас започна бавно да се отдалечава.

[...]

Останах на платформата сам и известно време мълчаливо гледах към далечината. Още чувах пеенето на тъкачите, но с всяка изминала секунда вагоните се отдалечаваха все повече и повече. Изведнъж ми се стори, че върволицата им много прилича на откъснатата опашка на избягал гущер. Картината беше прекрасна. О, да можеше наистина също тъй лесно, както Чапаев се бе разделил с тези хора, и аз да се простя с мрачната банда от измамни "аз", дето толкова години съсипваха душата ми!"

Me In Front of Myself

It's time again to take a look at myself. A few months later. And to strike a balance.

I stand here. Pure. Sincere. Transparent.

One of the periods in my life in which I am purely and completely pleased with myself and my life. But don't think it means there's nothing to work on! There is. And there will always be. No doubt. There is no one in this world - NO ONE - who has it all perfect! Thank God! Because if it had been so, then our way on earth would have been through and...it will be time for us to leave this world.

Me.

I am in peace with myself.

I got to know myself even better.

I have become pretty direct with people. Insultingly direct for many of them.

I am at ease.

I am honest. I am at times even scarily honest. And I do enjoy it.

I am in love. I am so sincerely and devotingly in love.

I give. I have the energy to give a lot. But I don't give it gratis. I give it only when I see there is someone who is ready to take it.

I have learned to save my energy even more. Only to be able to use it when I need and when I really want to.

I realize more and more my desire to create children. My children. Our children.

I am not worried. I am in a state in which I can hardly feel worried.

I make the best of my body. I give it what it needs. I have learned to listen to it. I am devoted to it. And my body is thankful for that.

I know exactly why I have the people around me in my life just now. And if one gets out of my life then I would know why it has happened. And I am clear with that.

I know where I'm at.

Clearly.

Да представиш себе си...

Мислех си за презентациите. Или да ги наречем доклади, реферати - няма значение.
Държа такива ми ти работи от няколко години насам. Слушам по няколко такива на седмица. И си разсъждавам...

Каква е целта на една презентация?

Независимо от съдържанието, можем да дефинираме целта на една презентация като представяне на нещо - имаме задачката да опишем/анализираме/покажем нещо на определен брой хора.

Каква е типичната характеристика на една презентация?

Именно това, че е презент-ация. Думичката идва от латинското præsentare, което означава "поставям на показ", "показвам", "излагам". Това ще рече, че правим нещо не просто заради самото нещо, а имаме за цел и въпросното нещо да стигне до други хора - нашите слушатели. Т.е., нека го кажем по философски: имаме ситуация, в която не трябва да мислим само за себе си, но и за другите.

"А защо пък да не мисля само за себе си - нали е моята презентация?"

Да, логичен въпрос. Така мислят 90% от хората, които слушам всяка седмица. ВСЯКА седмица. И имаме съответния резултат - мнозинството от слушателите не "изтрайват" до края на презентацията и от втората точка нататък си мислят вероятно за всевъзможни неща - от якия секс предната вечер до това какво трябва да напазаруват на път за вкъщи. А онзи отпред си гово-о-о-о-о-о-ри...
Ако трябва да сме честни, всеки лектор има правото да избира дали да прави презентацията само за себе си или да я направи и за другите. В първия случай е доста вероятно да се стигне до гореописания сценарий със слушателите. Във втория случай нещата изглеждат по друг начин.
Аз ясно и твърдо заставам зад втория. И сега ще обясня защо:


1. Отговорност към другите
Често може да се види феномена на егоистичния човек днес. Някой, който мисли само за себе си и като цяло не му пука нито какво ще си помислят другите, нито, ако направи нещо, как това ще се отрази на света около него. Не че малко егоизъм от време на време не е полезен - не ме разбирайте погрешно!
Но след здравословната доза егоизъм идва вече отговорността към другите: "Искам да направя нещо, с което да обогатя другите, нещо, с което ще обогатя поне малко света около мен! Най-малкото, защото, по дяволите - все пак живея в един свят с други хора и ако мога - бих искал/а да им дам нещо."
Научил си нещо, имаш знанията по някаква тема - трябва да ги предадеш нататък! А не да ги пазиш за себе си! Това не е писан закон...но е универсален! Оттук и отговорността към начина, по който ще предадеш тези знания. Защото той трябва да бъде толкова добър, че нещото, което представяш, все пак да стигне до другите.
Това за мен е правилната логика. И ако повече хора биха я следвали по-често, може би светът би бил много по-обогатен и готин. :-)


2. Уважение към себе си
Да направиш добра презентация, с която да дадеш нещо на света, е не на последно място уважение към самия себе си. Подхванал си нещо - ами ако уважаваш себе си, ще го направиш като хората! Ще го изпипаш, ще го направиш и по съдържание, и по вид качествено. Защото вярвам твърдо в това, че ние сме онова, което правим. И преди всичко - както го правим. Не става въпрос да направиш една презентация за това да обереш после всички точки и аплодисменти на публиката. Това може да бъде последствие, но не и първопричина. Разковничето се крие в това да направиш всичко така, че като го погледнеш накрая и да ти се изпълва сърцето - заради красотата на това, което си създал със собственото си същество. И като го погледнеш да си кажеш на първо място: "Гордея се със себе си!". А дали някой друг ще се гордее с теб...има ли значение в крайна сметка? Работата е във вътрешното чувство..
На този, на когото това би му прозвучало като клише, мога само да пожелая един ден да изпита това вътрешно чувство на задоволство!


3. "От мен, с любов..."
Любовта! Дааа, доста хора я забравят...
Любовта не липсва и при презентациите. Тя е неизменна част от всяка една добра презентация. Слушали ли сте някога толкова добър доклад, при който седиш и с възхищение гледаш/слушаш говорещия и си казваш "Господи, колко е добър!"? Е, ако не сте, то ви го пожелавам! :-)
При всеки един добър доклад съм напълно сигурна - той е подготвян с любов!
Всеки е чувал за най-важната съставка при готвенето - любовта. Е, същото е и с презентациите. Трябва да обичаш това, което представяш. Или ако не обичаш самото съдържание, то поне самата мисъл за представянето му, самия процес на подготовка, да обичаш мисълта, че ще дадеш нещо на света. Иначе презентацията ти е обречена. Тогава стигаме до това, че нито някой ще я разбере/изслуша докрай, нито светът ще се обогати по някакъв начин, нито говорещият ще е удовлетворен от работата си (съответно и от себе си) и тогава стигаме до въпроса "Ами, за к'ъв тогава?".
Прави с любов! С това показваш първо - уважение към собствената си личност, второ - обогатяваш другите.


И за да не стои всичко просто така, на философски лаври, ето някои неща, които аз лично за себе си следвам всеки път при подготовката на едно такова вълнуващо събитие. (Ако сте от тези, на които само при мисълта за подготвяне на презентация започва да им се преобръща нещо в корема, мога само да кажа: дори и най-неприятната презентация човек може да си я превърне в много вълнуващо и готино събитие - на първо място за себе си, а автоматически и за всички други.)

Не, тук няма да се правя на наръчник за правене на презентации. Такива ги има достатъчно. Има един единствен въпрос, чийто отговори гарантират чисто и просто КАЧЕСТВО:

Ако аз самият слушам тази презентация, как искам да изглежда тя, така че излизайки от залата/стаята да е останало нещо в главата ми и да е докоснала не само мозъка, но и душата ми?

В този въпрос се крие всичко онова, което обясних по-горе - отговорността към другите, уважението към себе си и любовта. Едва ли на някого би му било приятно, например, да отиде да слуша доклад, при който говорещият си мънка под носа, свенливо, свенливо, а той напряга слуховите си рецептори до последно, за да хване оттук-оттам нещо. Ами гарантирам, че такъв човек не само че няма да изпита удоволствие от такава презентация, но и ще псува онзи на сцената няколко часа след това заради пропиляното време. Задаваш си тогава въпроса "Искам ли така да се почувстват моите слушатели?". Ако отговорът е "не", ясно е как НЕ трябва да се презентира.

Друг пример: никой, ама никой не обича да гледа притеснен лектор, който започва да фъфли от притеснение, губи си мисълта, препотява се, пресъхва му устата и в крайна сметка не може да формулира и една ясна мисъл. Задавам си въпроса "Искам ли моите слушатели да слушат и гледат такъв човек?". Ако отговорът е "не", знам какво трябва да направя. Няма нищо по-хубаво за една презентация от човек, който знае защо е отпред, има самочувствието, че неслучайно е там и че знае точно какво иска да даде на другите.
Не стигаме ли пак до горните три точки? ;-)

Така че, мили ми смехурковци, дори и при едно толкова тривиално и не особено любимо нещо като презентации, доклади и реферати намираме чисто и просто още един начин да покажем на себе си колко се ценим, уважаваме и обичаме - да представим себе си не само пред другите, но и пред самите себе си. Дали и те ще го оценят - това не трябва по никакъв начин да е водеща мисъл.

Есенцията на нещата се състои в желанието да направиш нещо за другите, а не в желанието да получиш оценката им...

Alles, was ich brauchte...

It just suits me so well!

Ich bat um Kraft ...
und mir wurden Schwierigkeiten gegeben,
um mich stark zu machen.

Ich bat um Weisheit ...
und mir wurden Probleme gegeben,
um sie zu lösen und
dadurch Weisheit zu erlangen.

Ich bat um Wohlstand ...
und mir wurde ein Gehirn
und Muskelkraft gegeben, um zu arbeiten.

Ich bat um Mut...
und mir wurden Hindernisse gegeben,
um sie zu überwinden.

Ich bat um Liebe ...
und mir wurden besorgte,
unruhige Menschen mit Problemen gegeben,
um Ihnen beizustehen.

Ich bat um Entscheidungen ...
und mir wurden Gelegenheiten gegeben.

Ich bekam nichts, was ich wollte ...
Aber ich bekam alles, was ich brauchte.

----------------------------------------
(Bulgarian translation)

Помолих за помощ..
и ми бяха дадени трудности,
които да ме направят силен.

Помолих за мъдрост...
и ми бяха дадени проблеми,
за да ги реша
и така да достигна до мъдрост.

Помолих за благополучие...
и ми бяха дадени мозък и
сила, за да работя.

Помолих за смелост...
и ми бяха дадени пречки,
за да ги преодолея.

Помолих за любов...
и ми бяха дадени угрижени,
неспокойни хора с проблеми,
за да ги подкрепям.

Помолих за решения...
и ми бяха дадени възможности.

Не получих нищо от това, което си пожелах...
но получих всичко, от което имах нужда.

Do you believe in...Mama?

A conversation between two babies in the belly of a pregnant woman.

The non-believing baby:

~ Do you believe in life after birth?

The believing baby:

~ Of course I do. It is more than clear that there is life after birth. The purpose of our stay here is to become strong enough and prepare for life.

The non-believing baby:

~ Bullshit! There couldn’t be life after birth! Can you imagine what kind of life that would be?

The believing baby:

~ Well, I am not acquainted with the details but I firmly believe that there would be more light and that we’ll be able to walk on our feet and eat with our mouths.

The non-believing baby:

~ Bullshit! It is impossible to walk on your own feet and eat with your own mouth! This is ridiculous! We have a navel string which feeds us. Listen to me: there couldn’t be life after birth because our real life – the navel string – is so short anyway…

The believing baby:

~ Nevertheless I don’t doubt that life after birth is possible. It’s just that everything will be a little more different than it is now. Just imagine…

The non-believing baby:

~ But no one has ever made it to come back after birth. Life ends with birth! In other words, life is nothing else but suffering in the darkness…

The believing baby:

~ No! I don’t know what our life would be like after birth but we will definitely meet Mama and She is going to take care of us!

The non-believing baby:

~ Mama? So, you believe that Mama really exists? And what do you think – where is She?

The believing baby:

~ She is everywhere around us, we live in Her, we are able to move and live thanks to Her; without Her we wouldn’t exist.

The non-believing baby:

~ Nonsense! I have never seen any Mama therefore it is absolutely clear that She does not exist…

The believing baby:

~ No. I cannot agree with you. Sometimes, when everything around us gets still and silent I can hear Her singing and I can feel how She caresses our world. I do believe that our real life is going to start after our birth. What about you?

-- author: (does it matter?)

ARE YOU REAL?

"What is REAL?" asked the Rabbit one day, when they were lying side by side near the nursery fender. "Does it mean having things that buzz inside you and a stick-out handle?"

"Real isn't how you are made," said the Skin Horse. "It's a thing that happens to you. When a child loves you for a long, long time, not just to play with, but REALLY loves you, then you become Real."

"Does it hurt?" asked the Rabbit.

"Sometimes," said the Skin Horse, for he was always truthful. "When you are Real you don't mind being hurt."

"Does it happen all at once, like being wound up," he asked, "or bit by bit?"

"It doesn't happen all at once," said the Skin Horse. "You become. It takes a long time. That's why it doesn't often happen to people who break easily, or have sharp edges, or who have to be carefully kept. Generally, by the time you are Real, most of your hair has been loved off, and your eyes drop out and you get loose in the joints and very shabby. But these things don't matter at all, because once you are Real you can't be ugly, except to people who don't understand. Once you are Real you can't become unreal again. It lasts for always."

An abstract from "The Velveteen Rabbit" by Margery Williams

One Body!

An excerpt from Mike Boyle's blog:

"Imagine you are sixteen years old and your parents give you your first car. They also give you simple instructions. There is one small hitch, you only get one car, you can never get another. Never. No trade-ins, no trade-ups. Nothing.

Ask your self how would you maintain that car? My guess is you would be meticulous. Frequent oil changes, proper fuel, etc. Now imagine if your parents also told you that none of the replacement parts for this car would ever work as well as the original parts. Not only that, the replacement parts would be expensive to install and cause you to have decreased use of your car for the rest of the cars useful life? In other words, the car would continue to run but, not at the same speed and with the efficiency you were used to.

Wow, now would we ever put a lot of time and effort into maintenance if that were the case.

After reading the above example ask yourself another question. Why is the human body different? Why do we act as if we don’t care about the one body we were given. Same deal. You only get one body. No returns or trade-ins. Sure, we can replace parts but boy it’s a lot of work and it hurts. Besides, the stuff they put in never works as well as the original “factory” parts. The replacement knee or hip doesn’t give you the same feel and performance as the original part.

Think about it. One body. You determine the mileage? You set the maintenance plan?

No refunds, no warranties, no do-overs?"

I would add: ONE MIND...as well!!!