Интересно е как след моменти на падове човек се взима в ръце и става двойно по-активен/силен/организиран. Слабите моменти са хубаво нещо. Без тях нямаше да знаем кои са силните, нямаше въобще да можем да ги изживеем. Защото усещането за нещо възниква малко или много на базата на разликата. Усещаме прилив на топлина, когато влезнем в по-топло помещение от това, в което сме били. Усещаме се обгърнати от грижи, когато преди това никой не се е грижил за нас или най-малкото сме се оправяли сами.
Чудя се само кое е нещото, което изведнъж те кара да се вземеш в ръце, да се стегнеш и да излезнеш от летаргията. Понякога е конкретно нещо или събитие, а понякога просто идва - моментът на "връщане към активната реалност" просто идва някъде отвътре. Може би след една определена граница организмът вече не понася летаргията. И колкото безсилен си се чувствал в летаргичния период, толкова след това те обзема някаква незнайно откъде извираща енергия. И само черпиш от нея, и черпиш, и черпиш, и черпиш... И се молиш това състояние да не те напусне пак. И да не се върнеш пак към онова, другото. Тогава разбираш, че наистина всичко е в главата ти. И всичко зависи от теб.
И все пак си мисля, че онова безсилие, онова чувство по време на падовете, когато си мислиш, че просто няма никога да излезнеш от дупката, е нужно. В някакви определени граници е нормално човек да падне малко надолу. Но само, за да разбере после колко хубаво е горе... :-)
No comments:
Post a Comment