"Und wenn ein Lied meine Lippen verlässt..."

"Und wenn ein Lied meine Lippen verlässt,
dann nur damit du Liebe empfängst.
Durch die Nacht und das dichteste Geäst,
damit du keine Ängste mehr kennst."

Nichts ist Unwichtig

Manchmal denkt man sich: "Ach, komm, es gibt so viele schlimmere Sachen auf der Welt. Und ich beschäftige mich mit meinen Angelegenheiten. Als ob ich mir selber Probleme schaffen möchte..."

Diese Logik kann uns zwar manchmal retten, aber man muss sich im Klaren sein, wie "groß" seine Angelegenheit ist. Besonders wenn sich diese Angelegenheit (meistens hinter der Maske einer Emotion) mehrmals wiederholt und eine erhebliche Menge deiner Zeit in Anspruch nimmt, dann könnte diese Logik auch falsch sein. Dann ist diese Angelegenheit genau so wichtig wie alles andere auf der Welt, über das wir als das Allerschlimmste denken. Du hast jahrelang Probleme mit deiner Eifersucht, während irgendwo der Vater deines besten Freundes im Todesbett liegt. Ich behaupte, dass deine Angelegenheit nicht unwichtiger ist als die deines Freundes. Natürlich, wenn man die beiden nebeneinander stellt und vergleicht, würde jeder - und da bin ich mir ganz sicher - sagen: "Ach, hau ab mit meiner Eifersucht! Am schlimmsten ist es, wenn man an einer bestimmten Situation nichts ändern kann, wenn nichts von mir abhängt. Scheiß drauf auf alles andere! Meine Probleme sind nichts im Vergleich zu denen meines Freundes!".

Ja, das stimmt auf den ersten Blick. Ich behaupte aber, dass es falsch ist, so eine Kategorisierung und so einen Vergleich überhaupt vorzunehmen. Und hier wiederhole ich mich noch einmal: dann, wenn sich eine Angelegenheit lange Zeit hinter deinem Rücken schleppt und dich nicht in Ruhe lässt.

Denn durch einen solchen Vergleich können wir für eine bestimmte Zeit unsere Probleme und Angelegenheiten zur Seite ablegen und damit unterdrücken, als ob es sie nicht gegeben hätte. Sie sind aber da! Und sie werden solange da bleiben, bis wir ihnen keine Aufmerksamkeit schenken, bis wir uns um sie nicht kümmern - wie um kleine Kinder.

Alles, was in unserem Leben passiert, alles, was unsere Zeit in Besitz nimmt, ist nicht unwichtig!

Me & Pelevin (pt.1)

"[...]

- Че човек донякъде прилича на нашия влак. Той също е обречен да тегли след себе си цяла композиция тъмни, страшни, незнайно от кого наследени вагони от миналото. И да нарича безсмисления грохот на случайната върволица от надежди, мнения и страхове "свой живот". Но подобна съдба няма как да бъде избегната.

- Защо пък? - каза Чапаев. - Има начин.

- Вие знаете ли го?

- Разбира се.

- Бихте ли ми го казали?

- С удоволствие - щракна с пръсти Чапаев.

Башкирецът изглежда само бе чакал този сигнал. Остави фенера на пода, чевръсто се промуши под парапета, наведе се над незримата в мрака връзка между вагоните и бързо заработи с ръце. Нещо тихо тракна и той също тъй чевръсто се върна на малката платформа.

Тъмната стена на вагона срещу нас започна бавно да се отдалечава.

[...]

Останах на платформата сам и известно време мълчаливо гледах към далечината. Още чувах пеенето на тъкачите, но с всяка изминала секунда вагоните се отдалечаваха все повече и повече. Изведнъж ми се стори, че върволицата им много прилича на откъснатата опашка на избягал гущер. Картината беше прекрасна. О, да можеше наистина също тъй лесно, както Чапаев се бе разделил с тези хора, и аз да се простя с мрачната банда от измамни "аз", дето толкова години съсипваха душата ми!"

Me In Front of Myself

It's time again to take a look at myself. A few months later. And to strike a balance.

I stand here. Pure. Sincere. Transparent.

One of the periods in my life in which I am purely and completely pleased with myself and my life. But don't think it means there's nothing to work on! There is. And there will always be. No doubt. There is no one in this world - NO ONE - who has it all perfect! Thank God! Because if it had been so, then our way on earth would have been through and...it will be time for us to leave this world.

Me.

I am in peace with myself.

I got to know myself even better.

I have become pretty direct with people. Insultingly direct for many of them.

I am at ease.

I am honest. I am at times even scarily honest. And I do enjoy it.

I am in love. I am so sincerely and devotingly in love.

I give. I have the energy to give a lot. But I don't give it gratis. I give it only when I see there is someone who is ready to take it.

I have learned to save my energy even more. Only to be able to use it when I need and when I really want to.

I realize more and more my desire to create children. My children. Our children.

I am not worried. I am in a state in which I can hardly feel worried.

I make the best of my body. I give it what it needs. I have learned to listen to it. I am devoted to it. And my body is thankful for that.

I know exactly why I have the people around me in my life just now. And if one gets out of my life then I would know why it has happened. And I am clear with that.

I know where I'm at.

Clearly.

Да представиш себе си...

Мислех си за презентациите. Или да ги наречем доклади, реферати - няма значение.
Държа такива ми ти работи от няколко години насам. Слушам по няколко такива на седмица. И си разсъждавам...

Каква е целта на една презентация?

Независимо от съдържанието, можем да дефинираме целта на една презентация като представяне на нещо - имаме задачката да опишем/анализираме/покажем нещо на определен брой хора.

Каква е типичната характеристика на една презентация?

Именно това, че е презент-ация. Думичката идва от латинското præsentare, което означава "поставям на показ", "показвам", "излагам". Това ще рече, че правим нещо не просто заради самото нещо, а имаме за цел и въпросното нещо да стигне до други хора - нашите слушатели. Т.е., нека го кажем по философски: имаме ситуация, в която не трябва да мислим само за себе си, но и за другите.

"А защо пък да не мисля само за себе си - нали е моята презентация?"

Да, логичен въпрос. Така мислят 90% от хората, които слушам всяка седмица. ВСЯКА седмица. И имаме съответния резултат - мнозинството от слушателите не "изтрайват" до края на презентацията и от втората точка нататък си мислят вероятно за всевъзможни неща - от якия секс предната вечер до това какво трябва да напазаруват на път за вкъщи. А онзи отпред си гово-о-о-о-о-о-ри...
Ако трябва да сме честни, всеки лектор има правото да избира дали да прави презентацията само за себе си или да я направи и за другите. В първия случай е доста вероятно да се стигне до гореописания сценарий със слушателите. Във втория случай нещата изглеждат по друг начин.
Аз ясно и твърдо заставам зад втория. И сега ще обясня защо:


1. Отговорност към другите
Често може да се види феномена на егоистичния човек днес. Някой, който мисли само за себе си и като цяло не му пука нито какво ще си помислят другите, нито, ако направи нещо, как това ще се отрази на света около него. Не че малко егоизъм от време на време не е полезен - не ме разбирайте погрешно!
Но след здравословната доза егоизъм идва вече отговорността към другите: "Искам да направя нещо, с което да обогатя другите, нещо, с което ще обогатя поне малко света около мен! Най-малкото, защото, по дяволите - все пак живея в един свят с други хора и ако мога - бих искал/а да им дам нещо."
Научил си нещо, имаш знанията по някаква тема - трябва да ги предадеш нататък! А не да ги пазиш за себе си! Това не е писан закон...но е универсален! Оттук и отговорността към начина, по който ще предадеш тези знания. Защото той трябва да бъде толкова добър, че нещото, което представяш, все пак да стигне до другите.
Това за мен е правилната логика. И ако повече хора биха я следвали по-често, може би светът би бил много по-обогатен и готин. :-)


2. Уважение към себе си
Да направиш добра презентация, с която да дадеш нещо на света, е не на последно място уважение към самия себе си. Подхванал си нещо - ами ако уважаваш себе си, ще го направиш като хората! Ще го изпипаш, ще го направиш и по съдържание, и по вид качествено. Защото вярвам твърдо в това, че ние сме онова, което правим. И преди всичко - както го правим. Не става въпрос да направиш една презентация за това да обереш после всички точки и аплодисменти на публиката. Това може да бъде последствие, но не и първопричина. Разковничето се крие в това да направиш всичко така, че като го погледнеш накрая и да ти се изпълва сърцето - заради красотата на това, което си създал със собственото си същество. И като го погледнеш да си кажеш на първо място: "Гордея се със себе си!". А дали някой друг ще се гордее с теб...има ли значение в крайна сметка? Работата е във вътрешното чувство..
На този, на когото това би му прозвучало като клише, мога само да пожелая един ден да изпита това вътрешно чувство на задоволство!


3. "От мен, с любов..."
Любовта! Дааа, доста хора я забравят...
Любовта не липсва и при презентациите. Тя е неизменна част от всяка една добра презентация. Слушали ли сте някога толкова добър доклад, при който седиш и с възхищение гледаш/слушаш говорещия и си казваш "Господи, колко е добър!"? Е, ако не сте, то ви го пожелавам! :-)
При всеки един добър доклад съм напълно сигурна - той е подготвян с любов!
Всеки е чувал за най-важната съставка при готвенето - любовта. Е, същото е и с презентациите. Трябва да обичаш това, което представяш. Или ако не обичаш самото съдържание, то поне самата мисъл за представянето му, самия процес на подготовка, да обичаш мисълта, че ще дадеш нещо на света. Иначе презентацията ти е обречена. Тогава стигаме до това, че нито някой ще я разбере/изслуша докрай, нито светът ще се обогати по някакъв начин, нито говорещият ще е удовлетворен от работата си (съответно и от себе си) и тогава стигаме до въпроса "Ами, за к'ъв тогава?".
Прави с любов! С това показваш първо - уважение към собствената си личност, второ - обогатяваш другите.


И за да не стои всичко просто така, на философски лаври, ето някои неща, които аз лично за себе си следвам всеки път при подготовката на едно такова вълнуващо събитие. (Ако сте от тези, на които само при мисълта за подготвяне на презентация започва да им се преобръща нещо в корема, мога само да кажа: дори и най-неприятната презентация човек може да си я превърне в много вълнуващо и готино събитие - на първо място за себе си, а автоматически и за всички други.)

Не, тук няма да се правя на наръчник за правене на презентации. Такива ги има достатъчно. Има един единствен въпрос, чийто отговори гарантират чисто и просто КАЧЕСТВО:

Ако аз самият слушам тази презентация, как искам да изглежда тя, така че излизайки от залата/стаята да е останало нещо в главата ми и да е докоснала не само мозъка, но и душата ми?

В този въпрос се крие всичко онова, което обясних по-горе - отговорността към другите, уважението към себе си и любовта. Едва ли на някого би му било приятно, например, да отиде да слуша доклад, при който говорещият си мънка под носа, свенливо, свенливо, а той напряга слуховите си рецептори до последно, за да хване оттук-оттам нещо. Ами гарантирам, че такъв човек не само че няма да изпита удоволствие от такава презентация, но и ще псува онзи на сцената няколко часа след това заради пропиляното време. Задаваш си тогава въпроса "Искам ли така да се почувстват моите слушатели?". Ако отговорът е "не", ясно е как НЕ трябва да се презентира.

Друг пример: никой, ама никой не обича да гледа притеснен лектор, който започва да фъфли от притеснение, губи си мисълта, препотява се, пресъхва му устата и в крайна сметка не може да формулира и една ясна мисъл. Задавам си въпроса "Искам ли моите слушатели да слушат и гледат такъв човек?". Ако отговорът е "не", знам какво трябва да направя. Няма нищо по-хубаво за една презентация от човек, който знае защо е отпред, има самочувствието, че неслучайно е там и че знае точно какво иска да даде на другите.
Не стигаме ли пак до горните три точки? ;-)

Така че, мили ми смехурковци, дори и при едно толкова тривиално и не особено любимо нещо като презентации, доклади и реферати намираме чисто и просто още един начин да покажем на себе си колко се ценим, уважаваме и обичаме - да представим себе си не само пред другите, но и пред самите себе си. Дали и те ще го оценят - това не трябва по никакъв начин да е водеща мисъл.

Есенцията на нещата се състои в желанието да направиш нещо за другите, а не в желанието да получиш оценката им...

Alles, was ich brauchte...

It just suits me so well!

Ich bat um Kraft ...
und mir wurden Schwierigkeiten gegeben,
um mich stark zu machen.

Ich bat um Weisheit ...
und mir wurden Probleme gegeben,
um sie zu lösen und
dadurch Weisheit zu erlangen.

Ich bat um Wohlstand ...
und mir wurde ein Gehirn
und Muskelkraft gegeben, um zu arbeiten.

Ich bat um Mut...
und mir wurden Hindernisse gegeben,
um sie zu überwinden.

Ich bat um Liebe ...
und mir wurden besorgte,
unruhige Menschen mit Problemen gegeben,
um Ihnen beizustehen.

Ich bat um Entscheidungen ...
und mir wurden Gelegenheiten gegeben.

Ich bekam nichts, was ich wollte ...
Aber ich bekam alles, was ich brauchte.

----------------------------------------
(Bulgarian translation)

Помолих за помощ..
и ми бяха дадени трудности,
които да ме направят силен.

Помолих за мъдрост...
и ми бяха дадени проблеми,
за да ги реша
и така да достигна до мъдрост.

Помолих за благополучие...
и ми бяха дадени мозък и
сила, за да работя.

Помолих за смелост...
и ми бяха дадени пречки,
за да ги преодолея.

Помолих за любов...
и ми бяха дадени угрижени,
неспокойни хора с проблеми,
за да ги подкрепям.

Помолих за решения...
и ми бяха дадени възможности.

Не получих нищо от това, което си пожелах...
но получих всичко, от което имах нужда.

Do you believe in...Mama?

A conversation between two babies in the belly of a pregnant woman.

The non-believing baby:

~ Do you believe in life after birth?

The believing baby:

~ Of course I do. It is more than clear that there is life after birth. The purpose of our stay here is to become strong enough and prepare for life.

The non-believing baby:

~ Bullshit! There couldn’t be life after birth! Can you imagine what kind of life that would be?

The believing baby:

~ Well, I am not acquainted with the details but I firmly believe that there would be more light and that we’ll be able to walk on our feet and eat with our mouths.

The non-believing baby:

~ Bullshit! It is impossible to walk on your own feet and eat with your own mouth! This is ridiculous! We have a navel string which feeds us. Listen to me: there couldn’t be life after birth because our real life – the navel string – is so short anyway…

The believing baby:

~ Nevertheless I don’t doubt that life after birth is possible. It’s just that everything will be a little more different than it is now. Just imagine…

The non-believing baby:

~ But no one has ever made it to come back after birth. Life ends with birth! In other words, life is nothing else but suffering in the darkness…

The believing baby:

~ No! I don’t know what our life would be like after birth but we will definitely meet Mama and She is going to take care of us!

The non-believing baby:

~ Mama? So, you believe that Mama really exists? And what do you think – where is She?

The believing baby:

~ She is everywhere around us, we live in Her, we are able to move and live thanks to Her; without Her we wouldn’t exist.

The non-believing baby:

~ Nonsense! I have never seen any Mama therefore it is absolutely clear that She does not exist…

The believing baby:

~ No. I cannot agree with you. Sometimes, when everything around us gets still and silent I can hear Her singing and I can feel how She caresses our world. I do believe that our real life is going to start after our birth. What about you?

-- author: (does it matter?)

ARE YOU REAL?

"What is REAL?" asked the Rabbit one day, when they were lying side by side near the nursery fender. "Does it mean having things that buzz inside you and a stick-out handle?"

"Real isn't how you are made," said the Skin Horse. "It's a thing that happens to you. When a child loves you for a long, long time, not just to play with, but REALLY loves you, then you become Real."

"Does it hurt?" asked the Rabbit.

"Sometimes," said the Skin Horse, for he was always truthful. "When you are Real you don't mind being hurt."

"Does it happen all at once, like being wound up," he asked, "or bit by bit?"

"It doesn't happen all at once," said the Skin Horse. "You become. It takes a long time. That's why it doesn't often happen to people who break easily, or have sharp edges, or who have to be carefully kept. Generally, by the time you are Real, most of your hair has been loved off, and your eyes drop out and you get loose in the joints and very shabby. But these things don't matter at all, because once you are Real you can't be ugly, except to people who don't understand. Once you are Real you can't become unreal again. It lasts for always."

An abstract from "The Velveteen Rabbit" by Margery Williams

One Body!

An excerpt from Mike Boyle's blog:

"Imagine you are sixteen years old and your parents give you your first car. They also give you simple instructions. There is one small hitch, you only get one car, you can never get another. Never. No trade-ins, no trade-ups. Nothing.

Ask your self how would you maintain that car? My guess is you would be meticulous. Frequent oil changes, proper fuel, etc. Now imagine if your parents also told you that none of the replacement parts for this car would ever work as well as the original parts. Not only that, the replacement parts would be expensive to install and cause you to have decreased use of your car for the rest of the cars useful life? In other words, the car would continue to run but, not at the same speed and with the efficiency you were used to.

Wow, now would we ever put a lot of time and effort into maintenance if that were the case.

After reading the above example ask yourself another question. Why is the human body different? Why do we act as if we don’t care about the one body we were given. Same deal. You only get one body. No returns or trade-ins. Sure, we can replace parts but boy it’s a lot of work and it hurts. Besides, the stuff they put in never works as well as the original “factory” parts. The replacement knee or hip doesn’t give you the same feel and performance as the original part.

Think about it. One body. You determine the mileage? You set the maintenance plan?

No refunds, no warranties, no do-overs?"

I would add: ONE MIND...as well!!!

За вярата...

Ето - аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.

С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"

За него - Живота -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.

Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.

Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!

--Никола Вапцаров

"БЪДИ ЗВЕЗДА ДО КРАЯ"

Господи,ти си толкова могъщ! Помогни на тези, които се нуждаят от сила на духа и вяра в доброто. Господи!

Ако сам изпаднеш в беда,
или губиш в нечестна игра,
недей, недей, недей се предава.
Попаднеш ли в нечисти ръце,
дори да чувстваш, че силни са те,
недей, нагоре не, не оставай.

Бъди звезда докрая
във ада и във рая,
бъди звезда в живота,
бъди звезда във смъртта.

Ако някой подлец отстрани
се опита до теб да върви,
недей, недей, не му позволявай.
Следвай свойта голяма мечта,
вярвай и далеч да е тя,
недей, недей, недей се предава.

Бъди звезда в простора,
сред милиони хора,
бъди звезда до края,
бъди звезда в любовта.

--Георги Станчев

Untitled

„The tragedy in life does not lie in not reaching your goals. The tragedy lies in not having a goal to reach for.

It is not a calamity to die with your dreams unfulfilled but it is a calamity not to dream.

It is not a disaster to be unable to capture your ideals but it’s a disaster to have no ideal to capture.

It is not a disgrace not to reach the stars but it is a disgrace to have no stars to reach for.”

--Benjamin E. Mayes

"J"-кривата (J-curve)

Вчера четох за кривата "J" (J-curve). Ето какво казва добрата, стара Уикипедия:

The term J-curve is used in several different fields to refer to a variety of unrelated J-shaped diagrams where a curve initially falls, but then rises to higher than the starting point.

По принцип въпросната крива играе доста голяма роля в маркетинга, бизнеса, политиката и т.н. Не тези неща имам обаче предвид.

Харесва ми мисълта за "where a curve initially falls, but then rises to higher than the starting point". Има май доста общо с това, което преди известно време бях писала в блога - за падовете и възходите. Само че при "J"-кривата отиваме още една стъпка напред: не само че след достигане на най-ниската точка кривата започва да се изкачва нагоре и достига началното ниво, но и продължава и над него - изкачва се нагоре, нагоре, и още по-нагоре... Прекрасна идея! По една или друга причина слизаш до долу, стигаш някакво дъно, след което...ами просто тръгваш нагоре!

Тук може би ще си поставите някои питанки и чуденки, например:

Как да позная кога съм стигнал дъното?
Аз бих казала: ЩЕ ГО ПОЧУВСТВАШ! И след това чисто и просто ще започнеш да се катериш бавно и славно нагоре.

А как въобще да тръгна да се катеря нагоре?
Аз бих казала (пак!): ЩЕ ГО ПОЧУВСТВАШ! И просто някак си ще тръгнеш. В началото може би няма дори да ти е ясно точно накъде или точно как. В началото просто ще вървиш нагоре. И като за начало само това е важното - посоката. Ще тръгнеш бавно нагоре по своята "J"-крива.

И няма да спреш...

The Beauty of Letting Go

Rather the flight of the bird passing and leaving no trace
Than creatures passing, leaving tracks on the ground.
The bird goes by and forgets, which is as it should be.
The creature, no longer there, and so, perfectly useless,
Shows it was there - also perfectly useless.

Remembering betrays Nature,
Because yesterday's Nature is not Nature,
What's past is nothing and remembering is not seeing.

Fly, bird, fly away; teach me to disappear!

--Pessoa

Chooser vs. Picker

One extract from the book I'm reading now. So...are you a chooser or a picker?


"Finally, the very wealth of options before us may turn us from choosers into pickers. A chooser is someone who thinks actively about the possibilities before making a decision. A chooser reflects on what's important to him or her in life, what's important about this particular decision, and what the short- and long-range conse­quences of the decision may be. A chooser makes decisions in a way that reflects awareness of what a given choice means about him or her as a person. Finally, a chooser is thoughtful enough to conclude that perhaps none of the available alternatives are satisfactory, and that if he or she wants the right alternative, he or she may have to create it.

A picker does none of these things. With a world of choices rushing by like a music video, all a picker can do is grab this or that and hope for the best. Obviously, this is not such a big deal when what's being picked is breakfast cereals. But decisions don't always come at us with signs indicating their relative importance promi­nently attached. Unfortunately, the proliferation of choice in our lives robs us of the opportunity to decide for ourselves just how important any given decision is.”

--B.S.

One of Those Moments...

Yesterday I experienced one of those moments when you are thankful for such simple things like having legs and arms, for being able to use them and enjoying their ability to function - such simple things which make you forget A-L-L that you consider serious problems in your daily routine.

I was on my way to Hagen. I was all drowned in my own thoughts not paying much attention to the people in the immediate vicinity of me. I was sitting still, lost in reading, when suddenly the woman beside me started to make some strange - almost gymnastics - moves. But even this couldn't get me out of my occupation. Only a moment later she asked me when our train was due to arrive in Dortmund. I explained to her that this train didn't go to Dortmund at all and that she would have to catch other train. She just sighed, then gave me one of the most friendly and genuine smiles I have ever experienced in my life and I got lost again in my book.

Not for long...

The gymnastics moves went on. They were even more impressive than before. With my peripheral vision I could see a foot just a few centimeters from my face and somewhere down there - a head, almost reaching the floor. I turned my head and looked at the woman. She had no arms. A conductor was passing to check the passenger cards and the woman was taking out hers. She was taking it out of her bag which was lying down on the floor with the help of her feet! At that moment I thought of all the "fancy women" who sometimes cannot even take their identity card out of their purse because their manicure is too long and oh-my-God-it-could-get-damaged!.

Reverence!

The woman showed her passenger card to the conductor and started to pack her stuff to get off at the next station. She packed her bag alone - with the help of her feet! - hung it on her neck and got to drag her trunk to the train door (oh right, did I mention that she had a trunk either?).

She would never read this but I can't help saying it:
You made my day! Thank you!

God bless you!

"Живей, приятелю, живей!"

One of my "guiding-light" poems.
Sorry, again, for not translating it. I just don't feel condign enough to bother this beauty...



Живей, когато имаш всичко,
ала от всичко си лишен
и късаш думите на срички,
за да не паднеш в негов плен.

Живей, когато от тревога
отрониш първата роса
и търсиш утрото в приятел
от детските си небеса.

Живей, когато ти се плаче
или от плач си отвратен
от бели мишки и гризачи,
които ровят в твоя ден.

Живей, когато те разлюбят
светкавици и ветрове
и нежността започне грубо
с метални устни да зове.

Живей, дори да си измамен
от собствената си съдба
и вместо да усетиш рамо -
усещаш нечий нож в гърба.

Живей за всичко! А когато
в живота всичко изгори
вдигни се пак и без остатък
останките му събери.

Живей и всяка адска жега
с капчукова вода полей!
Дори да ти коват ковчега -
живей, приятелю, живей!!!

--Матей Шопкин

The Holistic Approach

I think I’ve mentioned this not once or twice by now: In recent 2-3 years I’ve changed a lot. And when I say “I”, this refers to my physical, spiritual and emotional world. I started to work out and got interested in stuff like human anatomy, workout schemes and fit-being as a whole (I deliberately don’t use the word fitness – just want to stay away from the conventional, commercial meaning of fitness). In some way I developed a new way of thinking – my view of many life aspects, of dealing with problems etc. The thing is, I started to change in many different aspects but still I had the feeling that they are all very strongly connected with each other although I couldn’t explain why or how this happens to be so.

A few months ago I came upon articles of one of the best authors – by the way, a personal trainer as well – I have ever come to read. In many of his articles I bumped into the word holistic. After a few attempts to ignore my lack of knowledge of the word (you know, in school they’ve taught us not to look up every single word in the dictionary but to catch the overall meaning), in the end I nevertheless looked it up. What was my surprise when finding some kind of a definition of the way I felt about the changes I mentioned above! Here what my dictionary said:

holistic:
1. based on the principle that a person or thing is more than just their many small parts added together;
2. (holistic medicine) medical treatment based on the belief that the whole person must be treated, not just the part of their body that has a disease.

There it was!

Since then I have been keeping myself busy with this topic a lot. The paradox is, there are not so many books or medicine textbooks which carry the word „holistic“ in their titles. So my attempts to find literature which concentrates on the holistic concept were all doomed to failure. But after all – that’s ok! Because the holistic approach is everywhere. Whether you read Shakespeare, your physics textbook, a history book or maybe fashion magazine - you can apply the holistic approach to interpret anything that you come across not only in books but in everyday situations as well.

Here is a short overview of the holistic approach concept. It refers to:
· the connection of mind, body and spirit
· taking responsibility of your own level of well-being and welfare
· treating the body/a situation as something more than the sum of its parts
· the interrelationship between all aspects of who we are and the world we live in
· the concentration on the internal and not the external aspect

There’s a lot to be said on the topic. What I would like to point out to in the end is the thing which fascinates me the most: in the beginning I used to understand the holistic approach as something referring only to the single human organism, to its fit-being and welfare. Now I’ve realized that the holistic approach can be “practised” in all different areas – human relationships, life philosophy, education, dress code, training programs, eating habits, attitude to money and so on and so on...

HA-HA! (Holistic Approach Holistic Attitude)
:-)

"I don't want to be anything other than me..."

"I don't want to be anything other than what I've been trying to be lately
All I have to do is think of me and I have peace of mind
I'm tired of looking 'round rooms wondering what I've got to do or who I'm supposed to be
I don't want to be anything other than me"

--G.dG.




Good morning, everybody! :)

On Mastering an Art: To Know What You Want

It is so f***ing, dam* good to know what you want! It is oh so logical and natural!


To know at any given moment, by any circumstances what is going to come your way - not because you have been told so by a fortune teller or by any other kind of I-can-tell-you-what-you-do-not-know-suspicious individuals but because YOU feel it and YOU want it that way! I don't need to be told by anybody what I want - even not by God or any other supernatural force which guides this world.


But don't mistake the I-know-exactly-what-I-want-in-my-life-principle for I-know-exactly-what-will-happen-to-me. Nobody knows what is up for them on their way through the wonder called "my own life". It's rather a question of following a guideline which leads Your you through Your life. And don't think that your guideline is going to save you! No, it won't! It is you who has to choose to stay attached to it. There might be drifting away or losing sight of your guideline. But it is there! And it is going to be there as long as you believe it and want it to be there.


The secret of being able to recognize your guideline if you haven't succeeded in doing it by now is to know that it IS an art! At some points in life it comes natural but in others you have to seek it. It's not about seeking the art, it is about seeking back your way of mastering this art. The potential is in everyone of us - at any time, at any point of our lives. The question is, are you going to use it?


What my meandering experience has taught me by now is: relaxed, persistent (but not too much!) and last but not least - loving! Loving the art of mastering my own art!