"[...]- Че човек донякъде прилича на нашия влак. Той също е обречен да тегли след себе си цяла композиция тъмни, страшни, незнайно от кого наследени вагони от миналото. И да нарича безсмисления грохот на случайната върволица от надежди, мнения и страхове "свой живот". Но подобна съдба няма как да бъде избегната.
- Защо пък? - каза Чапаев. - Има начин.
- Вие знаете ли го?
- Разбира се.
- Бихте ли ми го казали?
- С удоволствие - щракна с пръсти Чапаев.
Башкирецът изглежда само бе чакал този сигнал. Остави фенера на пода, чевръсто се промуши под парапета, наведе се над незримата в мрака връзка между вагоните и бързо заработи с ръце. Нещо тихо тракна и той също тъй чевръсто се върна на малката платформа.
Тъмната стена на вагона срещу нас започна бавно да се отдалечава.
[...]
Останах на платформата сам и известно време мълчаливо гледах към далечината. Още чувах пеенето на тъкачите, но с всяка изминала секунда вагоните се отдалечаваха все повече и повече. Изведнъж ми се стори, че върволицата им много прилича на откъснатата опашка на избягал гущер. Картината беше прекрасна. О, да можеше наистина също тъй лесно, както Чапаев се бе разделил с тези хора, и аз да се простя с мрачната банда от измамни "аз", дето толкова години съсипваха душата ми!"
No comments:
Post a Comment